Състав на кръвта

Пълна кръвна картина – ПКК

Изследването обхваща: изброяване на кръвните клетки /левкоцити, еритроцити, тромбоцити/, определяне на концентрацията на хемоглобина, хематокрита, математическите показатели на еритроцитите и тромбоцитите. Показателите на кръвна картина не са специфични за дадено болестно състояние. Променят се при различни заболявания: анемични състояния, възпалителни и инфекциозни заболявания с различен произход, злокачествени кръвни заболявания и други.

Левкоцити  (бели кръвни клетки) – WBC

Върху броя на левкоцитите играят роля възрастта, храненето, емоции, физически напрежения, показват и денонощни колебания. Физиологично броят на левкоцитите при новородени е повишен, но започва да спада към втория ден след раждането. Повишение на левкоцитите (левкоцитоза) се среща най-вече при инфекциозни процеси, гнойни процеси, токсични въздействия, левкози и други. Намаление на левкоцитите (левкопения) се наблюдава най-често при вирусни заболявания, ендокринни заболявания, йонизираща радиация, въздействия от токсични и химични вещества, медикаментозни въздействия и други.

Ly % – Лимфоцити – процентно участие към общия брой левкоцити.

Ly # – Лимфоцити – абсолютна стойност по отношение общия брой левкоцити.

Повишение на лимфоцитите (лимфоцитоза) се наблюдава при вирусни заболявания, инфекциозна мононуклеоза, оздравителна фаза на остри бактериални инфекции, лимфаденити, хронични лимфолевкози и други. Физиологично повишение има при малки деца до 4 години. Намаление на лимфоцитите (лимфопения) се наблюдава при остра фаза на бактериални инфекции, лечения с цитостатици, кортизол, лъчелечение и други.

MO % – Моноцити – процент от броя на левкоцитите.

MO # – Моноцити – в абсолютна стойност от общия брой левкоцити.

Повишение на моноцитите (моноцитоза) се наблюдава при хронични възпалителни заболявания, инфекциозна мононуклеоза и други.

Намаление на моноцитите (моноцитопения) се среща рядко.

GR % – Гранулоцити – процент от общия брой левкоцити.

GR # – Гранулоцити – абсолютен брой от общите левкоцити.

Увеличен брой гранулоцити се наблюдава при инфекциозни заболявания, гнойни процеси и други. Намален брой гранулоцити се наблюдава при вирусни заболявания, химични увреждания, лекарствени интоксикации, лъчеви въздействия и други.

Еритроцити (червени кръвни клетки) – RBC

До голяма степен броят им зависи от пол, възраст, приемане на храна, надморска височина и други. Намалението на еритроцитите е характерен белег за анемиите. Увеличение на еритроцитите се наблюдава физиологично при новородени, при голяма надморска височина. Патологично увеличение на еритроцитите се наблюдава като първично състояние при заболяването еритремия и вторично при хронични белодробни заболявания, вродени сърдечни пороци, голяма загуба на течности и други.

Hb - Хемоглобин: Концентрацията на Hb зависи от пол, възраст, надморска височина и други. По международната система на мерните единици се измерва в gr/l. Концентрацията му в кръвта е ниска при анемии. Повишава се успоредно с броя на еритроцитите при заболяване от еритремия. Като вторично състояние концентрацията на хемоглобина може да се повиши при „белодробно“ сърце, вследствие хронични белодробни заболявания, вродени сърдечни пороци, сърдечна декомпенсация и други.

HCT - Хематокрит: Дава информация за обемното участие на кръвните клетки в общия обем кръв. Намалява при анемии, повишава се при състояния протичащи с увеличение на еритроцитите.

MCV – Среден обем на еритроцитите: Намален е при някои видове анемии, напр. желязодефицитната анемия, а увеличен при други, напр. пернициозна анемия.

MCH – Средно съдържание на хемоглобин в еритроцита: Дава информация за хемоглобиновото съдържание в еритроцита. Има значение за оценяване на анемичните състояния.

MCHC – Средна концентрация на хемоглобин в еритроцита: От значение е при анемични състояния.

RDW – Девиация, разсейване на еритроцитите в зависимост от обема им: Увеличава се при анемии, при които е налице анизоцитоза /наличие на еритроцити с различна големина извън физиологично допустимите граници/.

Тромбоцити – PLT

Първична тромбопения /намален брой/ се наблюдава при болестта на Верлхоф. Вторична тромбопения – при инфекциозни заболявания, отравяния с химични вещества и медикаменти, левкози и други. Тромбоцитозата /повишен брой/ също бива първична и вторична, като вторичната се наблюдава при хронични възпалителни процеси, карциноми, при спленектомия /отстраняване на далака/ и други.

MPV – Среден обем на тромбоцитите /аналогично на MCV при еритроцитите/.

PCT – Обемното участие на тромбоцитите в общия обем кръв /аналогично на хематокрита/.

PDW – аналогично на RDW при еритроцитите.

Диференциално броене на левкоцитите – мануално.

Мануалното диферинциално изброяване на белите кръвни клетки дава по-пълна информация за клетките тъй като:

- се идентифицират по голям брой клетки /7 вида нормално присъстващи в периферната кръв/;

- може да се установи наличие на млади клетки, които нормално не се срещат в периферната кръв;

- може да се установи и морфологията на клетките от белия и червения кръвен ред.

Нормално в периферната кръв се наблюдават следните клетки:

St  – щаб, пръчкоядрена клетка. Броят на тези клетки се увеличава най-често при възпалителни заболявания, нормално при бременни жени и други.

Sg – сегментроядрена неутрофилна клетка. Броят на тези клетки се увеличава при бременни, при възпалителни заболявания и други.

Eo – еозинофилна клетка. Увеличават се най-често при паразитози, алергични заболявания, колагенози и други.

Ba – базофилна клетка. Увеличават се най-често успоредно с еозинофилите.

Mo – моноцити. Увеличават се при инфекциозна мононуклеоза, оздравителната фаза на възпалителните заболявания, туберкулоза и други.

Ly – лимфоцити. Нормално броят им е увеличен до четвъртата година у децата, при инфекциозна мононуклеоза, други вирусни заболявания, лимфна левкоза и други.

Pl – плазмоцити. Наблюдават се по-рядко, около 0,5%.

Морфология на белите кръвни клетки – могат да се установят токсодегенеративни промени в тях, които най-често се дължат на токсично увреждане на клетките вследствие например силно изразен възпалителен процес, продължително приемане на даден вид медикамент /напр.антибиотици/, предозиране на медикаменти и други.

Скорост на утаяване на еритроцититеСУЕ

От значение за СУЕ са възраст, пол и други. Физиологично умерено ускорена СУЕ се наблюдава при бременни жени от третия месец на бременността до втора – трета седмица след раждането. Пробата е неспецифична, не е спешен показател. Ускорява се при много заболявания, най-често 2-3 денонощия след появата на клиничните прояви и се нормализира 1-2 седмици след отзвучаването им. Ускорена СУЕ се наблюдава при възпалителни заболявания, гнойни процеси, туберкулоза, тумори, колагенози и други.

Ретикулоцити

Ретикулоцити – дават информация за регенераторната способност на костния мозък. Увеличението им, т.нар.ретикулоцитна криза по време на адекватно лечение на даден вид анемия е добър прогностичен белег.

Морфология на еритроцитите – мануално

Морфологията на еритроцитите дава информация за състоянието на червените кръвни клетки. Промени в големината, формата, оцветяването, наличие на включвания се установяват при различни анемични състояния.

АлАТ

АлАТ – аланин-аминотрансфераза, наричан в миналото ГПТ – глутамат-пируват-трансаминаза е ензим, принадлежащ към групата на аминотрансферазите (трансаминазите). Те катализират междумолекулярния пренос на аминогрупи между аминокиселини и кето-киселини.

В човешкия организъм, ензимът АлАТ се открива в различни тъкани и органи с различна активност. В клетките на черния дроб се намира най-високата активност. В сравнение с нея в сърцето и мускулатурата се открива само минимална активност, а в еритроцитите – само следи от активност на АлАТ.

В кръвния серум на здрав човек АлАТ се движи в определени референтни граници. Повишението на стойностите над нормата говори за увреждане (респ. заболяване) най-вече на черния дроб. Изследването на АлАТ е особено ценно за диагнозата на острите хепатити, при които стойностите на ензима нарастват многократно над нормалните. Много високи стойности могат да се наблюдават и при други остри увреждания на черния дроб – отравяния с гъби, органични разтворители, медикаменти и т.н.

АсАТ

АсАТ – аспартат-аминотрансфераза, наричан в миналото ГОТ – глутамат-оксалацетат-трансаминаза е ензим, принадлежащ към групата на аминотрансферазите (трансаминазите). Те катализират междумолекулярния пренос на аминогрупи между аминокиселини и кето-киселини.

В човешкия организъм, ензимът АсАТ се открива в различни тъкани и органи с различна активност. Особено висока активност е намерена в чернодробната тъкан. Относително високи активности са установени и в сърдечния мускул, скелетните мускули и мозъка. Активността на ензима в тези тъкани многократно надвишава активността му в серума (кръвта). Например стойността на АсАТ в сърдечния мускул е почти 10 000 пъти по-висока в сравнение с тази в серума.

В кръвния серум на здрав човек АсАт се движи в определени референтни граници. Повишението на стойностите над нормата говори за увреждане (респективно – заболяване) и освобождаване на ензима от тъкани с висока активност на същия. Така например повишение на АсАТ се наблюдава при чернодробни заболявания, тежки увреждания на скелетните мускули, миокарден инфаркт и др.

Гама-глутамилтрансфераза (ГГТ)

ГГТ е ензим, който катализира преноса на гама-глутамилови остатъци от гама-глутамилпептиди върху свободни аминокиселини или пептиди. Намира се в различни органи на човека: в най-голямо количество в черния дроб, жлъчните пътища, бъбреците, панкреаса и простатата. Ензимът се намира и в различни телесни течности: кръвен серум, жлъчка, урина и др.

Серумното ниво на ГГТ се повишава изключително при заболявания на черния дроб и жлъчните пътища (при 92% от болните). Повишение на ГГТ се наблюдава при следните процеси: разрушаване на чернодробни клетки; процеси водещи до застой на жлъчка в жлъчните пътища вътре и извън черния дроб; злоупотреба с алкохол; интоксикация с медикаменти; чернодробен рак; увреждане на черния дроб от инфекции и др.

Алфа-амилаза (в серум), алфа-амилаза (в урина)

Алфа-амилазата е храносмилателен ензим, който се синтезира преди всичко в панкреаса (задстомашната жлеза) и в по-малко количество в слюнчените жлези. Една част от алфа-амилазата се отделя чрез бъбреците в урината.

Алфа-амилазата се изследва както в серума (кръвта), така и в урината.

Изследването на алфа-амилазата е от решаващо значение преди всичко в диагностиката на болестите на панкреаса:

- остър панкреатит (остро възпаление на панкреаса) , в тези случаи алфа-амилазата достига най-високи стойности. Диагностично значение има изследването на ензима както в серума, така и в урината, защото повишените стойности в урината се задържат по-дълго (повишението в серума се наблюдава от 1 до 3 ден, а в урината от 2 до 5 ден);

- хронично рецидивиращ панкреатит, някои карциноми на панкреаса, травми (вкл. след ендоскопски изследвания).

- други случаи, при които се наблюдава повишение на алфа-амилазата: болести на слюнчените жлези: възпаление (паротит), наранявания;

- заболявания на органи в коремната кухина: перфорирала дуоденална язва, чревен инфаркт, перитонит и др. остри стомашно-чревни заболявания;

- остра бъбречна недостатъчност, хронична бъбречна недостатъчност;

приемане на медикаменти, предизвикващи спазъм на сфинктера на Oddii (напр. морфин) и др. причини.

Билирубин (общ и директен)

Билирубинът е главния пигмент в жлъчния сок. Ежедневно в човешкия организъм се образуват около 250 – 300 mg билирубин. Около 80% от това количество произхожда от разграждането на хемоглобина, освободен от разрушаване на остарелите еритроцити. Това се осъществява в моноцитно-макрофагеалната система на слезката (предимно), костния мозък и черния дроб. Останалите 15 – 20% от образувания билирубин са резултат от разграждане на хем-съдържащи ензими (цитихроми, каталази, пероксидази), миоглобин, както и на хемоглобин, освободен при разрушаване на незрели клетки от червения ред при неефективна еритропоеза в костния мозък.

Хемът (небелтъчната част на хемоглобина – желязосъдържащ тетрапиролов пръстен) получен след отцепване на глобина (белтъчната част на хемоглобина), претърпява няколко последователни превръщания, в резултат на което се получава т.нар. индиректен (неконюгиран) билирубин. Индиректният билирубин е водно неразтворим и не преминавапрез бъбречния филтър (не се открива в урината). Индиректният билирубин се поема от черния дроб, където претърпява биотрансформация и се превръща в т.нар. директен (конюгиран) билирубин, който се екскретира с жлъчката. Директният билирубин е водоразтворим и може да преминава през бъбречния филтър, съответно при болестни процеси свързани с повишение на директния билирубин в серума, той приминава и в урината, в резултат на това урината потъмнява (тъмножълта до кафява).

Нормалните стойности на общия билирубин в серума са 3,4 – 21 mmol/l. Нормално в серума преобладава индиректния (неконюгирания) билирубин до 80-85% от общото количество на билирубина, а директния (конюгирания) билирубин не надвишава 20%.

Повишението на стойностите на общия билирубин над 30-35 mmol/l води до отлагане на билирубин в тъканите и жълто оцветяване на кожата, склерите и лигавиците. Жълтеницата (иктерус) представлява именно това жълто оцветяване в резултат отлагането на билирубин в тъканите. При повишение на серумния билирубин между 22-35 mmol/l при някои хора може да се забележи леко жълтеникаво оцветяване на склерите, означавано като субиктер.

Жълтеницата е водещ, макар и понякога късен симптом, при по-голямата част от болестите на черния дроб, жлъчните пътища, хемолитичните анемии, както и при много вродени и придобити нарушения в обмяната на билирубина.

Алкална фосфатаза (АФ)

Алкалната фосфатаза е ензим (хидролаза), който катализира хидролизата на различни фосфатни естери с рН-оптимум в алкалната област. Намира се в почти всички органи, в сравнително по-висока концентрация в епителните клетки на червата, в проксималните бъбречни каналчета, костите (в остеобластите – клетки, участващи в изграждането на костите), жлъчните капиляри, черния дроб, плацентата, слезката и левкоцитите.

В детската възраст и при бременност серумната активност на АФ е 2-3 пъти по-висока в сравнение със стойностите при възрастни, което е нормално (физиологично). При деца и подрастващи това е свързано с растежа на костите, а при бременни по-високите стойности призхождат от плацентата.

При възрастни стойностите на АФ се движат в определени граници.

Повишените стойности на АФ в кръвния серум имат значение за диагнозата преди всичко на болести на костите и черния дроб. Особено високи са стойностите при жълтеница, дължаща се на запушване на жлъчните пътища от различни болестни процеси (т.нар. механична жълтеница).

Кисела фосфатаза

Киселата фосфатаза е ензим (хидролаза), който катализира хидролизата на различни фосфатни естери с рН-оптимум в киселата област.

Киселата фосфатаза се намира във високи концентрации в простатата, костите, кръвните клетки, слезката и др.

Познати са няколко молекулни варианта на ензима (изоензими), от тях с най-голямо значение за диагностиката е простатният изоензим.

Определянето на киселата фосфатаза се използва в диагностиката на злокачествените заболявания на простатата и проследяване на лечението им. Повишените стойности на ензима са характерни за напредналите карциноми на простатата, за ранната диагноза на същите по-голямо значение има изследването на простатния изоензим на киселата фосфатаза.

Повишени стойности на киселата фосфатаза може да има и при костни тумори, метастази, други болести на костите със засилен костен обмен, болести на кръвта и др.

Креатинкиназа – КК (Креатин фосфокиназа – CPK)

Креатинкиназата е ензим, катализиращ синтеза и разграждането на креатинфосфата.

В човешкия организъм са доказани три изоензима (молекулни варианти) на креатинкиназата. Всеки един от тях е съставен от две основни субединици – В (от англ. brain – мозък) и М (от англ. muscle – мускул).

Първият изоензим се състои от две субединици В (изоензим-ВВ). Той е концентриран най-вече в главния мозък, простатната жлеза и белите дробове. В кръвта на здрави хора изоензим-ВВ не се среща.

Вторият изоензим е съставен от по една субединица М и В (изоензим-МВ). Изоензимът-МВ е застъпен най-много в миокарда. В кръвта на здрави хора активността на МВ-изоензима е от 0 до 6% от тоталната активност на креатинкиназата (КК).

Третият изоензим е изграден от две субединици М (изоензим-ММ). Намира се най-вече в скелетната мускулатура. В кръвта на здрави хора по-голямата част от активността на креатинкиназата (КК) – от 94 до 100% се обуславя от изоензима-ММ.

Повишени стойности на креатинкиназата-КК се наблюдават при:

- сърдечни заболявания – инфаркт на миокарда, възпалителни заболявания на сърдечния мускул (миокардити) или обвивките на сърцето (перикардити), сърдечни травми, сърдечен масаж, инвазивни изследвания на сърцето и др. В тези случаи повишението на креатинкиназата-КК е за сметка повишение на изоензима-МВ.

- увреждане на скелетната мускулатура – тежки физически усилия и след състезания при спортисти, възпалителни заболявания на мускулите, тежки травми на скелетната мускулатура, мускулни инжекции и др. В тези случаи повишението на креатинкиназата-КК е за сметка повишение на изоензима-ММ.

Повишение на креатинкиназата-КК се наблюдава и при част от болните с мозъчен инсулт и при други заболявания на централната нервна система. В тези случаи повишението на креатинкиназата-КК е за сметка повишение на изоензима-ВВ.

Известно повишение на креатинкиназата-КК настъпва при карциноми на простатата, белите дробове и други заболявания.

Определянето на изоензима-МВ има предимства при диагнозата на миокардния инфаркт, защото се повишава по-рано в хода на заболяването и по-специфичен показател за увреда на сърдечния мускул.

Пикочна киселина

Пикочната киселина е краен продукт от обмяната на пурините (от нуклеиновите киселини) в организма.

Една малка част от пурините се внасят с храната (напр. богати на пурини са дивеч, тъмни меса…), по-голямата част обаче се образуват в организма чрез синтез от по-прости продукти, а също и при разпад на клетки (злокачествени болести на кръвта, тумори и др.). Образуваната пикочна киселина в организма се излъчва през бъбреците. Нивото на пикочната киселина в кръвта се определя от равновесието на два процеса: образуване и излъчване.

При здрави индивиди пикочната киселина се намира в разтворено състояние в кръвта и тъканните течности. Нормално нивото на пикочната киселина е 220-240 µmol/l при децата и нараства с възрастта, при мъжете след полово съзряване нараства по-бързо като достига 416 µmol/l, а при жените нараства по-бавно като достига 370 µmol/l и едва след климакса може да се изравни с нивото при мъжа. Когата нивото на пикочната киселина достигне 380 µmol/l се получава насищане на разтвора и условия за кристализация, т.е. условия за кристално причинената болест подагра.

Подаграта е заболяване, при което има повишено ниво на пикочната киселина в кръвта, с образуване на кристали на пикочната киселина – урати, които се отлагат в меките тъкани, костите и вътрешните органи и водят до пристъпи от ставни болки и други увреждания.

Не винаги има паралел между повишеното ниво на пикочната киселина и настъпването на кристализация, но когато нивото надхвърли 540 µmol/l, рискът да се получи кристализация и подагра е 90%. Лечението при такива високи стойности е задължително, дори и да няма клинично изявена подагра.

Повишената концентрация на пикочната киселина е важен рисков фактор за исхемичната болест на сърцето.

Урея

Уреята е важен краен продукт на белтъчната обмяна. Синтеза на урея се осъществява единствено в черния дроб от CO2 (въглероден двуокис) и NH3(амоняк) . За разлика от амоняка уреята не е токсична. Тя се разтваря добре във вода, преминава през всички мембрани, които са пропускливи за вода, поради което се разпределя равномерно в тъканите на организма. По-голямата част от образуваната урея се отделя през бъбрека, малки количества се излъчват през стомашночревния тракт и кожата.

В редица случаи уреята може да бъде увеличена над или намалена под границите на нормата и изследването `и може да даде ценна информация за състоянието на организма.

Повишение на уреята над границите на нормата се наблюдава при:

- повишен прием на белтъци в храната;

- повишен белтъчен разпад в слeдствие на инфекции, температурни състояния, тежки травми, тумори и др.;

- обезводняване на организма – обилни изпотявания, повръщане, диария и др.;

- при болести на бъбреците и пикочните пътища – остра и хронична бъбречна недостатъчност; запушване на пикочните пътища от камъни, тумори и др.

Понижение на уреята под границите на нормата се наблюдава при:

- бедна на белтъци храна;

- тежки чернодробни заболявания с нарушение в синтеза на уреята

- по време на нормално протичаща бременност

Освен в изброените по-горе случаи, уреята може да е повишена или намалена и при много други заболявания.

Холинестераза

Холинестеразата е ензим, който се синтезира в черния дроб и веднага се излъчва в кръвта (секреторен ензим).

Серумната холинестераза е единствения ензим, чието намаление в серума има важно диагностично значение:

Измерването на холинестеразата дава информация за белтъксинтетичната функция на черния дроб (тъй като самият ензим се синтезира там). Съответно понижението стойностите на ензима е важен показател за тежко, напреднало чернодробно заболяване.

За диагноза и проследяване лечението при отравяне с фосфор-органични съединения, съдържащи се в някои селскостопански препарати. Фосфор-органичните вещества са мощни инхибитори, подтискащи активността на холинестеразата вещества – при отравяне с тях активността на ензима в кръвта може да стане неоткриваема.

Вроден вариант на ензима холинестераза (“дефектен” ензим), който може да затрудни излизането от упойка (събуждането на пациента) при операции. Касае се за атипичен ензим, който по-бавно разгражда някои използвани по време на анестезия медикаменти. Във връзка с това винаги когато е възможно, би трябвало предоперативно да се определя серумната активност на холинестеразата. При установявяне на ниска активност трябва да се провери дали не се касае за атипичен (“дефектен”) ензимен вариант.

ЛДХ (LDH), ЛДХ1 (LDH1), ЛДХ5 (LDH5)

ЛДХ (лактатдехидрогеназа) е ензим с решаваща роля за обмяната на въглехидратите. ЛДХ е широко застъпена в човешкия организъм. Съдържа се в различна концентрация в следните органи: бъбреци, сърдечен мускул, скелетна мускулатура, задстомашна жлеза, черен дроб.

Общата ЛДХ се състои от 5 молекулни ензимни варианти (изоензими): ЛДХ1, ЛДХ2, ЛДХ3, ЛДХ4 и ЛДХ5 .

ЛДХ1 и ЛДХ2 (ХБДХ = HBDH) са характерни за сърдечния мускул, еритроцитите, мозъка. ЛДХ4 и ЛДХ5 – за черния дроб и скелетната мускулатура.

Поради това, че ЛДХ е широко разпространена в много различни тъкани, покачването на стойностите на общата ЛДХ е неспецифично, но в комбинация с други показатели се използва при диагностиката на голям брой различни заболявания.

По-голямо клинично значание има изследването на изоензимите на ЛДХ.

Повишени нива на ЛДХ1 и ЛДХ2 са характерни за миокардния инфаркт, някои видове анемии с повишено разрушаване на червените кръвни телца и др.

ЛДХ5 се повишава при заболявания на черния дроб, скелетната мускулатура и др.

Креатинин

Креатининът е един от най-важните показатели за оценка на бъбречната функция. Производството на креатинина зависи от мускулната маса. Съответно на това при мъжете стойностите му са малко по-високи в сравнение с жените. Нивото му в циркулиращата кръв е относително постоянно.

Креатининът се отделя от кръвта почти изцяло чрез филтриране през гломерулите на бъбрека (гломерулът е основна функционална единица на бъбрека). Затова той служи като показател за тяхната функция.

Степента на излъчване на креатинина се влияе и от възрастта.

Извънбъбречните фактори (напр. прием на белтъчини с храната) се отразяват незначително върху нивото на серумния креатинин, поради което се смята, че изследването му дава много по-точна представа за бъбречната функция от изследването на уреята.

Стойностите на серумния креатинин дават представа не толкова за ранните, начални увреждания на бъбреците, колкото за степента и стадия на хроничната бъбречна недостатъчност.

Глюкоза / Кръвна захар / – patient

С понятието кръвна захар се означава съдържанието на глюкоза в кръвта. Глюкозата е главен източник на енергия за тъканите в организма и най-общ показател за състоянието на въглехидратната обмяна.

Поддържането на нивото на кръвната захар в определени граници е много важно за правилното функциониране на всички органи и тъкани в човешкия организъм. Докато някои от тях – мастна тъкан, черен дроб, мускулни клетки могат да използват като източник на енергия освен глюкоза и други субстрати (напр. мастни киселини), то за други – червени кръвни клетки, централна нервна система и др. глюкозата е единствен източник на енергия. Клетките на мозъка не могат да синтезират глюкоза нито да я отлагат като резервна форма, поради което е необходимо нейното непрекъснато доставяне с кръвта. Това изисква постоянно ниво на кръвната захар, което не трябва да се понижава при повишено изразходване, нито да се повишава при увеличено доставяне на въглехидрати. Това поддържане нивото на кръвната захар в определени граници се осъществява от централната нервна система и особено нейните висши отдели в кората на главния мозък, от множество хормони, сред които основно място заема инсулина отделян от панкреаса и други фактори.

При здрави индивиди стойностите на кръвната захар на гладно са между 3,89 и 6,1 mmol/l с преходно повишение на стойностите 1-2 часа след приемане на храна.

Много на брой са заболяванията, при които кръвната захар може да бъде патологично повишена или понижена. С най-голяма честота и значимост сред тези заболявания е захарния диабет, при който е налице трайно повишение на глюкозата над определените нормални стойности.

Изследване на кръвна захар:

Най-често прилагано е: изследване на кръвната захар сутрин на гладно /отсяващо изследване при търсене на патологични отклонения/.

При стойности на кръвната захар около и леко над горната граница на нормата се прилага тест за обременяване с глюкоза – изследва се кръвната захар сутрин на гладно, след което пациента изпива определено количество глюкоза на прах разтворена във вода и отново се изследва кръвната захар най-често на 60-тата и 120-тата минута след изпиване на разтвора. При този тест се оценява възможността на панкреаса, при натоварване на организма с въглехидрати да отговори с адеквана секреция на инсулин, който да доведе нивата на кръвната захар до нормални стойности. Респективно с този тест се дава отговор на въпроса: има или няма захарен диабет в онези случаи, при които стойностите на кръвната захар са гранични и не са категорично високи, така че само по изследваната захар на гладно не може да се постави диагнозата.

При болни със захарен диабет за оценка на провежданото лечение: било то само диета или диета в съчетание с медикаменти – таблетки или инсулин , се провежда кръвно-захарен профил . Изследва се кръвната захар в различни часове на деня, указани от лекар, така че при някои от измерванията кръвната захар да е на гладно, а при други след хранене. По стойностите се съди за метаболитната компенсация на диабета, т.е. достигнати ли са онези прицелни стойности на кръвната захар, при които рискът от усложнения на захарния диабет е сведен до минимум.

Глюкоза – профил

При здрави индивиди стойностите на кръвната захар на гладно са между 3,89 и 6,1 mmol/l с преходно повишение на стойностите 1-2 часа след приемане на храна.

При болни със захарен диабет за оценка на провежданото лечение: диета или диета в съчетание с медикаменти – таблетки или инсулин , се провежда кръвно-захарен профил. Изследва се кръвната захар в различни часове на деня, указани от лекар, така че при някои от измерванията кръвната захар да е на гладно, а при други след хранене. В болнични условия, кръвната захар може да се изследва през 3 часа, а в амбулаторни условия (за проследяване) най-често се провежда 4-кратен профил: напр. в 7, 12, 15 и 18 часа – така три от измерванията са на гладно и едно след хранене. По стойностите се съди за метаболитната компенсация на диабета, т.е. достигнати ли са онези прицелни стойности на кръвната захар, при които рискът от усложнения на захарния диабет е сведен до минимум.

Орален глюкозотолерантен тест (оГТТ)

Най-често прилагано е: изследване на кръвната захар сутрин на гладно /отсяващо изследване при търсене на патологични отклонения/.

При стойности на кръвната захар около и леко над горната граница на нормата се прилага т.нар. орален глюкозотолерантен тест (тест за обременяване с глюкоза) – изследва се кръвната захар сутрин на гладно, след което пациента изпива определено количество глюкоза на прах разтворена във вода и отново се изследва кръвната захар най-често на 60-тата и 120-тата минута след изпиване на разтвора. При този тест се оценява възможността на панкреаса, при натоварване на организма с въглехидрати да отговори с адеквана секреция на инсулин, който да доведе нивата на кръвната захар до нормални стойности. Респективно с този тест се дава отговор на въпроса: има или няма захарен диабет в онези случаи, при които стойностите на кръвната захар са гранични и не са категорично високи, така че само по изследваната захар на гладно не може да се постави диагнозата.

Липаза

Липазата е храносмилателен ензим, секретиран главно от панкреаса (задстомашната жлеза) и участващ в разграждането на мазнините.

Повишениета на липазата в серума (кръвта) е специфичен тест за остро панкреасно увреждане – остър панкреатит (остро възпаление на панкреаса). Повишени стойности на ензима могат да се наблюдават и при други болести на панкреаса.

Серумни белтъци. Общ белтък

Биологичните течности и особено кръвната плазма съдържат разнородна смес от белтъци в различна концентрация, като някои от тях са в много малко количество (ензими, хормони и др.). Понастоящем над 100 вида серумни белтъци са с изяснени структура, молекулна маса и физикохимични свойства. При значителен брой от тях са уточнени биологичната функция и клиничното им значение за практиката, въведени са специфични методи за доказването им и за определяне на тяхното ниво в серума. Тези белтъци се обозначават като индивидуални серумни белтъци. Общият серумен белтък включва всички белтъци в кръвта без тези на кръвните клетки, на хемоглобина и без фибриногена.

При здрави възрастни хора стойностите на общия белтък се движат в определени граници (58-80 g/l).

При някои заболявания се наблюдават отклонения извън границите на нормата.

Понижение на общия белтък се наблюдава при:

- значителна загуба на белтъци – при някои бъбречни заболявания, обширни изгаряния, някои чревни заболявания, кръвоизливи и др.;

- повишено разграждане на белтъците – при повишена функционална активност на щитовидната жлеза, злокачествени тумори и др.;

- понижен синтез на белтъци – недоимъчно хранене, нарушена резорбция (всмукване на белтъците) в тънките черва, тежки заболявания на черния дроб и др.;

- свръховодняване на организма.

Повишение на общия белтък се наблюдава при:

- значителна загуба на течности – недостатъчен прием на течности, изпотявания, повръщания, диарии и др.;

- някои кръвни заболявания;

- хронични възпалителни заболявания и др.

Желязо (Fe)

В състава на човешкия организъм участват над 60 олигоелемента (концентрация между 10-4 и 10-12 g на грам телесна тъкан). Те са неорганични вещества, чието количество в организма е под 5 g. Независимо от много ниските концентрации, болшинството от тях са жизнено важни и абсолютно необходими за организма – есенциални олигоелементи : желязо, цинк, мед, манган, йод, молибден, селен, никел, хром, кобалт, ванадий, флуор.

Общото съдържание на желязо при възрастен човек е около 0,7 mmol/kg тегло при жени и около 0,9 mmol/kg при мъже или за средно тегло 70-80 kg е 63-72 mmol (3,5-4,5g). Преобладаващата част от желязото в организма – 62-66% се намира в червените кръвни клетки, включено в хемоглобина. Около 14-16% се съдържа в миоглобина и в редица ензими. Поради участието си в различни биологични процеси, това желязо се определя като функционално. Другите 20-30% от общото желязо в организма е отложено главно в черния дроб и костния мозък, а останалото количество – в далака и другите тъкани. Това е т. нар. резервно желязо. В плазмата (кръвта) се съдържа под 0,2% от телесното желязо. Свободното желязо e силно токсично и относително неразтворимо, поради което цялото количество в плазмата е свързано с транспортния белтък трансферин – транспортно желязо.

Източници за доставяне на желязо за организма са:

- храната – обичаен източник за нуждите на човека. С високо съдържание на желязо са: месо, яйца, варива, риба, плодове и зеленчуци. Нормално се усвоява около 10% от желязото в храната, при повишени нужди резорбцията може да нарастне до 100%;

- желязо, освобождаващо се от разграждането на функционално остарелите еритроцити (червени кръвни клетки) след завършване на жизнения им цикъл;

- от тъканни, клетъчни и ензимни депа (резервно желязо).

Ежедневните нужди от желязо за организма са индивидуални и зависят от много фактори: пол, възраст, начин на хранене, калориен разход, професия и др. Повишени са нуждите от желязо в следните случаи: жени с обилна менструация, бременност, кърмене, в периода на усилен растеж – деца, при повишена физическа активност и др.

В обмяната на желязото се разграничават няколко етапа: резорбция (усвояване от храната) и транспорт в организма; включване в процесите на синтез на хемоглобина и изграждане на червените кръвни клетки; разграждане на остарелите еритроцити (освободеното от разграждането на остарелите еритроцити желязо, се транспортира до костния мозък и отново се включва в синтеза на хемоглобина); излъчване от организма.

Тъй като желязото участва в синтеза на хемоглобина, то неговото изследване има важно значение за диагнозата на анемиите.

Цинк (Zn)

В състава на човешкия организъм участват над 60 олигоелемента (концентрация между 10-4 и 10-12g на грам телесна тъкан). Те са неорганични вещества, чието количество в организма е под 5 g . Независимо от много ниските концентрации, болшинството от тях са жизнено важни и абсолютно необходими за организма – есенциални олигоелементи: желязо, цинк, мед, манган, йод, молбден, селен, никел, хром, кобалт, ванадий, флуор. Те участват в обмяната на веществата, имат решаваща роля за поддържане активността на редица ензими, за синтеза на някои големи молекули (ДНК, белтъци), за функциите на някои клетъчни органели и са необходима съставка на някои хормони. Недоимъкът на определени микроелементи е причина за развитието на някои заболявания у човека, а по-високите концентрации на повечето от тях имат токсично действие.

Общото количество на цинка в организма е 2-3g . Той се съдържа във всички органи на човешкия организъм, като особено богати са черния дроб, бъбреците, β-клетките на панкреаса, простатата, косата, еритроцитите.

Биологичната роля на цинка е многостранна: той е неотменна съствка на над 70 металоензима, включени в основни метаболитни реакции; образува комплекс с някои хормони, напр. инсулина; участва във формирането на колагена и има отношение към зарастването на рани. Важен е за възприятията (вкус и мирис), от значение е за растежа и половото съзряване, за имунната защита.

Ниските нива на цинк в организма могат да са причина за различни страдания. Главния сигнал за недостиг на цинк са прояви като косопад и кожни лезии, трудно зарастващи рани, намалено обоняние и вкус. Изследването на серумното ниво на цинка в тези случаи е много важно, тъй като при установяване на ниски стойности дефицита лесно може да се коригира със съответни медикаменти.

Високи стойности на цинк в серума могат да се установят при предозиране на заместително лечение с цинкови соли, при инхалация на пари от цинкови соли – напр. ZnO2 и др.

Желязо (Fe) и ЖСК фракции

В кръвната плазма се съдържа под 0,2% от телесното желязо. Свободното желязо е силно токсично и относително неразтворимо, поради което цялото количество в плазмата е свързано с транспортния белтък трансферин. Трансферинът се синтезира в черния дроб и функцията му е да свързва и транспортира желязото до костния мозък, където то се включва в синтеза на хемоглобина или до депата, където се отлага като резервно желязо.

Около 1/3 от общото количество на трансферина в серума е свързан с желязо (около 30%). Максималния свързващ капацитет на трансферина е трикратно по-висок. Количеството желязо, което води до пълно насищане на серумния трансферин се нарича тотален желязосвързващ капацитет (тЖСК). Тоталният ЖСК е равен на концентрацията на трансферина в кръвния серум и изразява неговата потенциална възможност за свързване на свободно желязо до пълно насищане. Около 2/3 от общото количество на трансферина остават ненаситени (несвързани с желязо) това е т. нар. свободен (латентен) желязосвързващ капацитет (сЖСК), изпълняващ функцията на резервен транспортен механизъм.

Тъй като една от основните функции на желязото в човешкия организъм е участие в състава на хемоглобина, то изследването както на серумното желязо така и на ЖСК фракциите имат важно значение за диагнозата и диференцирането на различните видове анемии.

Гликиран Хемоглобин ( HbA1c )

Цел на лечението (диета, медикаменти, инсулин) при захарен диабет е профилактика на късните усложнения при диабета, чрез поддържане нивата на кръвната захар близки до нормалните стойности за здрави хора.

За оценка на провежданото лечение при захарен диабет освен кръвнозахарен профил се използва и определяне продуктите на т.нар. неензимно гликиране – гликиран хемоглобин, гликирани серумни протеини, фруктозамин.

Кръвнозахарен профил – изследва се кръвната захар в различни часове на деня, указани от лекар, така че при някои от измерванията кръвната захар да е на гладно, а при други след хранене. Кръвнозахарният профил определя предимно дневните колебания на кръвната захар.

Продуктите на неензимно гликиране (гликиран хемоглобин) – обективизират компенсацията на диабета, т.е. нивата на кръвната захар за един по-дълъг период от време предшестващ изследването. Гликираният хемоглобин (HbA1c ) отразява качеството на контрола върху кръвната захар за период от 4-8 седмици преди момента на изследването или с други думи, за да са нормални стойностите на гликирания хемоглобин е необходимо нивата на кръвната захар да са били в границата на нормата 4-6 седмици преди изследването. За да се говори за добра компенсация на захарния диабет е необходимо стойностите на гликирания хемоглобин да са под 6,5 % (в зависимост от използвания лабораторен метод).

Гликираният хемоглобин е по-точен показател за оценка качеството на провежданото лечение и компенсация на захарния диабет, тъй като за да е нормален този показател е необходимо кръвната захар да е била за дълго време със стабилни нормални стойности без значителни колебания. С изследване на този показател се избягват редица фактори и състояния, които биха могли да повишат или понижат стойността на кръвната захар непосредствено преди изследването. Напр. повишени стойности на кръвната захар в резултат стреса преди изследването – в този случай ако компенсацията на диабета е била добра, стойността на гликирания хемоглобин ще е нормална. Обратно ако компенсацията на диабета е била лоша, стойността на гликирания хемоглобин ще е висока, независимо че измерената кръвна захар може да е нормална в резултат на това, че пациента е спазвал много стриктно диета само преди изследването.

Таласемия ( HbA2 )

Дихателната функция на кръвта се заключава в доставянето на молекулярен кислород (О2) към клетките на всички тъкани и органи в човешкия организъм в количества, адекватни на метаболитните им потребности. Адекватното снабдяване на клетките и тъканите с кислород, е много важно за тяхното нормално функциониране и зависи от множество фактори: освен от концентрацията на циркулиращия хемоглобин, намиращ се в еритроцитите, от броя на еритроцитите, зависи и от количеството на О2 във вдишвания въздух, състоянието на белите дробове и обмяната на газовете в тях, от работата на сърцето и т.н. Възлово е значението на хемоглобина и еритроцитите.

Хемоглобинът е изграден от небелтъчна част – хем, където е включен железния атом, свързващ кислорода и белтъчна част – глобин. Глобинът е изграден от 4-ри полипептидни вериги, които са две по две единтични.

Нормалният хемоглобин у възрастни е хетерогенно съединение, изградено от 3 основни съставки:

- хемоглобин А1 (изграден от 2 α и 2 β полипептидни вериги) – 96-98%

- хемоглобин А2 (изграден от 2 α и 2 δ полипептидни вериги) – 2-4%

- хемоглобин F (изграден от 2 α и 2 γ полипептидни вериги) – 1-2%

Таласемиите са наследствени заболявания, вид анемии, при които се нарушава синтеза на полипептидните вериги на хемоглобина (съответно липсва или е намалена синтезата на α- или β-глобиновите вериги). Според това коя верига е засегната, се различават алфа- и бета- таласемия.

Таласемията се среща сред населението на Средиземноморието, Африка, Азия, а у нас предимно в Южна България.

По-честа е бета- таласемията и тя е по-добре проучена. При нея в резултат на унаследен генетичен дефект се нарушава синтеза на β-глобиновите вериги, а това води до неадекватен синтез на Хемоглобин А1, който е в най-висок процент при здравите възрастни хора. Намалението на Хемоглобин А1 в еритроцитите се комбинира с увеличение на Феталния хемоглобин (F) и Хемоглобин А2. В резултат променените процентни съотношения на Хемоглобините: А1, А2 и F, еритроцитите са с намалено съдържание на хемоглобин и склонност към по-бързо разрушаване – това е механизма на възникване на анемията.

В зависимост от унаследяването на патологичния ген (унаследяването е автозомно доминантно с формиране на хомозиготи – носители и на двата патологични гена и хетерозиготи – носители на един патологичен и един нормален ген) при хомозиготите – клиничната картина е характерна и анемията е изразена; при хетерозиготите – анемията е по-често дискретна, като част от тези хора са само носители на патологичния ген и без да боледуват могат да предават аномалията на поколението си.

Диагнозата освен по клиничната картина, изследването на пълната кръвна картина, морфологията на еритроцитите, някои биохимични показатели се поставя и чрез определяне процента на Хемоглобин А2, който при таласемия е повишен.

С – пептид

Инсулинът се образува в В-клетките на Лангерхансовите острови на панкреаса от прекурсорите препроинсулин и проинсулин. С-пептидът (connecting peptid = свързващ пептид) е полипептиден фрагмент, който се отцепва от молекулата на проинсулина, за да се превърне последния в инсулин. Тъй като инсулинът и С-пептидът се отделят в кръвта едновременно и в равни количества, то определянето на С-пептида дава възможност да се прави преценка на функцията на В-клетките на панкреаса.

Определянето на С-пептид в серума има някои предимства пред това на серумния инсулин:

- при него не е възможна кръстосана реакция с инсулинови Ат и няма повлияване от екзогенния внос на инсулин, което би променило отчитаните нива на серумния инсулин;

- С-пептидът има по-дълго биологично време на полуживот и в минимални количества се захваща от черния дроб, респ. неговото определяне отразява по-точно В-клетъчната функция на панкреаса.

При пациенти с І тип диабет (инсулинозависим), както базалните стойности на С-пептида така и тези след стимулация (ОГТТ или глюкагонов тест) са понижени.

При пациенти с ІІ тип диабет (неинсулинозависим) стойностите на С-пептида не се различават от тези на здравите лица, с изключение на случаите с вторично изчерпване на функционалния капацитет на ендокринния отдел на панкреаса, когато инсулиновата секреция, респ. тази на С-пептида е намалена.

Определянето на С-пептида е особено ценно, когато измерването на серумния инсулин не може да ни ориентира при поставяне на диагнозата. Това се налага в следните случаи:

- определяне на собствената инсулинова секреция у болни, които се лекуват с инсулинови инжекции;

- за изключване на ятрогенно инжектиране на инсулин при болни с неадекватно високи инсулинемии (изключване на евентуално симулация);

- за откриване на инсулиноми у диабетици на инсулиново лечение;

- в хода на някои функционални тестове за изследване ендокринния отдел на панкреаса.

Нормалните стойности на С-пептида на гладно са:

0,34 – 1,803 nmol/l ( 343 – 1803 pmol/l; 1,0 – 5,4 µg/l ).

Нормалното протичане на всички физиологични процеси и добрата работоспособност на кучето зависят в най-голяма степен от пълноценното хранене. Неспазването на определени норми и правила е предпоставка за нарушаване на обмяната на веществата в организма. Настъпват авитаминози, костно-мускулни заболявания, понижена плодовитост. Новородените са с висока смъртност. Срокът за използуване на кучето се скъсява.

Протеини.

Под това название се означават белтъчните и небелтъчните азотни съединения, които се определят като суров протеин. Белтъчините са основна част на протеините, поради което често пъти между тях се извършва отъждествяване. В продуктите от растителен произход нивото им е около 60-90%. В животинските продукти нивото на белтъчините достига до 100% от суровия протеин. Във всички живи клетки има открити протеини, поради тясната им връзка с жизнените процеси, които протичат в клетките. От протеините в различните видове храни, кучетата синтезират специфични белтъчини, които са необходими за изграждане на органите и тъканите. Недостигът на протеини забавя растежа и развитието на младите кучета, влошава репродуктивните способности, намалява устойчивостта към редица заболявания, влошава усвояемостта и смилаемостта на храната.

Аминокиселините са градивни елементи на сложната белтъчна молекула. В белтъчните продукти са открити над 150 различни аминокиселини, но за изграждане на белтъчините имат значение предимно 22 от тях (глицин, аланин, серин, валин, треонин, лейцин, изолейцин, аспарагинова киселина, глутаминова киселина, аспарагин, глутамин, лизин, аргинин, орнитин, цистеин, цистин, метионин, фенилаланин, тирозин, пролин, хистидин, триптофан). Животните нямат способността да синтезират аминокиселини. В животинския организъм някои аминокиселини може да се образуват от други аминокиселини или от съединения, съдържащи аминогрупа. Има определен брой аминокиселини, които не могат да се образуват по този начин, затова животните трябва да ги получават с храната. Тези аминокиселини се наричат незаменими или есенциални (лизин, метионин, триптофан, хистидин, фенилаланин, лейцин, изолейцин, треонин, аргинин, валин, глицин).

Характерна особеност на белтъчините е тяхната слаба устойчивост. При въздействие с температура над 60 0С или под 10-15 0С, при облъчване с ултравиолетови лъчи или при въздействие с химични реагенти, белтъчините се денатурират.

За белтъчната биосинтеза кучето се нуждае от определени количества незаменими аминокиселини. Ако само една от тях липсва в храната или количествато й е недостатъчно, биосинтезата се влошава и се ограничава до нивото на осигуреност със съответната аминокиселина. При растящите кучета недостигът на незаменими аминокиселини се проявява по-бързо и по-драстично, отколкото недостигът на витамини и минерални вещества. Факторите, които влияят върху достъпността на аминокиселини в организма на кучето са много, но по-важните от тях са: непълно смилане на храната, влошено резорбиране на хранителните вещества, взаимодействие на белтъчините и аминокиселините с други вщества и т. н.

Липиди.

Към тази група се отнасят мазнините и мастоподобните вещества. Те са неразтворими във вода, но се разтварят добре в органични разтворители. Определят се като сурови мазнини.

Мазнините са основна съставна част на липидите в храните от растителен или животински произход. Те са най-добрият източник на енергия, подобряват вкусовите качества на храната и са основен фактор за нейната консистенция.

Към мастоподобните вещества се отнасят фосфатидите, гликолипидите, стеридите, восъците, етеричните масла и каротиноидите.

Високото съдържание на енергия в липидите позволява да се увеличи хранителността на дажбата, което от своя страна води до снижаване на количеството приемана храна. Мазнините са важен резервен източник на енергия за организма на кучето. При недостиг на храна от мастните депа се доставя необходимата за поддържане на живота енергия. Освен като източник на енергия, липидите са необходими като важна съставна част на клетъчната цитоплазма и клетъчната мембрана, като носители на незаменими мастни киселини и мастноразтворими витамини.

Въглехидрати.

Въглехидратите са голяма група органични вещества. В храните от животински произход количеството им е сравнително малко, но в растителните храни те достигат до 60-80% от сухото вещество. В храната на животните въглехидратите заемат съществен дял и са един от главните източници на енергия.

Най-общо въглехидратите се разделят на две групи – захари и полизахариди. Въглехидратите почти не се отлагат в тялото на кучето с изключение на незначителни количества гликоген. Единствено в млякото се съдържа лактоза.

Новородените кученца до 40-ия – 45-ия ден имат специфични изисквания към въглехидратите. Захарите трябва да са не по-малко от 20-25% от сухото вещество. Ако количеството им се увеличи в по-големи граници (дори и на лактозата) – над 70%, може да настъпи храносмилателно разтройство. Всички бозайници са приспособени да усвояват добре млечната захар и постепенно с възрастта настъпва приспособяване към другите въглехидрати, за сметка на усвоителните способности на лактоза.

Минерални вещества.

Не са носители на енергия, но играят съществена роля в обменните процеси. Те са важни компоненти на телесните клетки и влизат в състава на редица тъкани. Животинският организъм съдържа около 60-65 елемента. За кучето са жизнено необходими калций, фосфор, натрий, хлор, калий и магнезий.

Калцият участва в изграждането на опорната система. Костната тъкан е своеобразен резервоар на калций, който се използва за поддържане на йонното равновесие в кръвната плазма. Постоянното ниво на калций се поддържа чрез паращитовидния хормон. Калцият играе важна роля за поддържане на здравословното състояние, за запазване на нормалната дейност на нервната система, понижавайки нейната възбудимост. Калцият понижава пропускливостта на капилярните мембрани, оказва влияние върху сърдечната дейност, мускулните съкращения, съсирваемостта на кръвта. Оказва влияние върху репродуктивните способности на кучето. Върху резорбцията на калция оказва влияние витамин D. Благодарение на него от калция се изгражда костното вещество.

Фосфорът също служи за изграждане на костната тъкан. Съставна част е на нервите, мозъка и спермата, но се съдържа във всички тъкани. Общото му количество е около 0,6-0,8% от теглото на кучето. Подпомага обмяната на веществата и най-вече – на въглехидратите.

При недостиг на калций и фосфор кучетата страдат от различни заболявания. При младите се появява рахит – размекване, изкривяване и изоставане в растежа на костите. При възрастните, бременните и лактиращи кучета калциево-фосфорната деминерализация води до остиопорозис и остеомалация – изтъняване и трошливост на костите. Често настъпват и фиброзни изменения в костната тъкан. Недостатъчното количество на калций и фосфор в организма на младите и растящи кученца е причина да изостават в растежа спрямо връстниците си с около 25-30%. Оптималното калциево-фосфорно съотношение е 1,3:1,0. Повишаването на калция и понижаването на фосфора в дажбата на растящите кучета води до заболяване на хипофизата, спиране на растежа, смущения във възпроизводителните функции. Пълноценното усвояване на калций и фосфор е свързано с движението. Кучета, които се отглеждат в затворени помещения, лишени от ежедневна разходка, усвояват с 20% по-лошо калций. Богати на калций са костите, черупките на яйцата, млякото и млечните продукти. Фосфорът се съдържа в по-големи количества в месото, различните видове брашна: трупно, рибно, месо-костно, а така също и в кореноплодите.

Натрият и Хлорът влизат в състава на телесните течности и меките тъкани. Регулират процесите в кръвта. Играят важна роля в обмяната на водата, в нормалната дейност на сърцето, бъбреците и черния дроб. При недостиг на натрий кучетата губят апетит, понижава се усвояването на белтъчините и мазнините. Недостигът на хлор е причина за изоставане в растежа, разстройство във функциите на нервната система и нарушаване на киселинността на стомаха. Често настъпват парези, парализи и смърт. Потребността на кучетата от натрий и хлор се покрива чрез нормирано добавяне на готварска сол в храната.

Калият е необходим за нормалната проводимост на нервните импулси и за баланса на течностите в организма. Недостигът му е причина за появяване на мускулна слабост, увреждане на бъбреците и сърцето, изоставане в растежа. Съдържа се в достатъчно количество в хранителните продукти и рядко се наблюдава недостиг в организма на кучето.

Магнезият е в по-голямо количество в меките тъкани. Изпълнява роля на активатор в много незаменими ензимни реакции, особено участващите в енергийния метаболизъм. При недостиг в организма настъпва мускулна слабост, съпроводена с тежки конвулсивни повръщания.

От микроелементите един от най-важните е Желязото. Съставна част е на миоглобина и хемоглобина. Локализирано е предимно в кръвта, черния дроб и далака. Недостигът му води до анемия, влошаване на апетита, изоставане в растежа, нарушаване на липидния обмен, отслабване на възпроизводителните способности. Кучетата, страдащи от недоимък на желязо са предразположени към гастроентерит.

Цинкът влияе на растежа, костообразуването и възпроизводителните функции. Участва в обмяната на белтъчините, въглехидратите, мазнините и водата. При недостиг в организма настъпва атрофия на тестисите, загуба на апетит, увреждане на кожата и окапване на космената покривка. В по-големи количества се намира в месото, жълтъка на яйцата и млякото.

Медта е в пряка зависимост с желязото. При недостиг намалява нивото на желязо в серума, което е причина за поява на анемия, изоставане в растежа и изменения в костната система. Медта повишава активността на половите хормони.

Микроелементите са в достатъчно количество в продуктите, използвани за храна на кучетата и рядко се налага допълнително добавяне.

Витамини.

През 1880 г. Лунин изказва предположението, че в храните от животински произход и в някои други продукти има неизвестни вещества, чиято липса в организма може да доведе до тежки заболявания и смърт. Аналогични предположения правят Сосин през 1891 г. и Пащутин през 1895 г. През 1906 г. английският учен Хопкинс нарича тези вещества “допълнителни хранителни фактори”. През 1912 г. Казимир Функ изолира вещество, което при прибавяне към храната на птици, болни от полиневрит, напълно отстранява заболяването. Функ нарича откритото от него вещество “витамин” – което означава амин на живота (наречен така поради съдържанието на амино- група в себе си). Названието “витамин” се запазва за всички вещества, участващи в обмяната и оказващи положително въздействие на животинския организъм.

Витамините са сложни органични вещества, които в незначителни количества оказват мощно каталитично действие върху химичните реакции в животинския организъм. Участват в обмяната на водата, минералните вещества, мазнините, белтъчините и въглехидратите. Действието на витамините в организма се приближава до това на ензимите и хормоните.

Във витаминологията са известни над 33 витамина и витаминоподобни субстанции. Желателно е организмът да набавя необходимите количества по естествен път чрез разнообразна и пълноценна храна. По този начин много рядко могат да настъпят хипервитаминози или хиповитаминози. В зависимост от разтворимостта си във вода или мазнини, витамините се разделят на водоразтворими и мастноразтворими.

Към водоразтровимите витамини се отнасят всички от B-групата, а също така и витамините C, P, H.

Витамин B1 (тиамин, аневрин) е първият, който е открит. Още през 1890 г. Айкман (Eijkman) наблюдава на о. Ява болни от бери-бери. Той свързва заболяването им с липсата на някакво вещество, което не се намира в тяхната храна. Именно това вещество изолира от люспите на ориза през 1912 г. Функ и го нарича Витамин B. Този витамин играе основна роля в обмяната на въглехидратите и проводимостта на нервните импулси. Недостигът му в организма води до загуба на апетита. Зрението отслабва, нарушава се нормалната сърдечна дейност и дишането. Често настъпват парези и парализи, завършващи със смърт на кучето. Богати на тиамин са суровите меса, месокостното брашно, черния дроб. Попаднал в храносмилателната система, тиаминът се резобрира през тънкото черво. Значителна част от него се отлага в черния дроб, мозъчната тъкан, сърцето и мускулите.

Витамин B2 (рибофлавин, лактофлавин) е открит през 1933 г. от Варбург и Кристиан (Warburg и Christian). Регулира окислително-редукционните процеси в клетките. Участва в обмяната на въглехидратите. Недостигът му в организма води до намаляване на апетита, влошаване на зрението, опадане на космената покривка. В по-големи количества се съдържа във вътрешните органи, яйцата, млякото и рибата.

Витамин B3 (никотинова киселина, ниацин, пелаграмин, никотинамид, витамин PP) е открит през 1938 г. от Елвейм (Elvehjem), но още през 1926 г. Голдбергер (Goldberger) изказва предположения за неговото съществуване. Активира обмяната на белтъчините и въглехидратите. Регулира храносмилателната, сърдечно-съдовата, хормоналната и нервната системи. При недостиг в организма се увеличава саливацията, а апетитът намалява. Кучетата стават апатични, парализират се, получават нервни припадъци. Богати на никотинова киселина са суровото месо, месокостното и рибното брашно, черния дроб, млечните продукти, бирената мая.

Витамин B5 (пантотенова киселина, пантенол) е изолиран като химично вещество през 1933 г. от Уйлямс (Williams), но едва през 1940 г. е установена структурната му формула. Намира се в зелените растения, бактериите, дрождите, житните зърна и трици, черния дроб, млякото, яйчния жълтък и др. Главното депо на пантотенова киселина в организма на кучето са черния дроб и бъбреците.

Витамин B6 (пиридоксин, адермин) е открит през 1935 г. от Бич, Хавус и Гьорги (Bich, Havus и Gyoergy), а през 1938 г. е синтезиран от Фолкерс и Харис (Folkers и Harris). В последствие се установява, че около 36 субстанции имат действие, подобно на пиридоксина, поради което във витаминологията се говори за групата на витамин B6. Участва в регулирането на мастната и белтъчната обмяна, съдейства в процесите на кръвообразуването. При недостиг се увреждат кръвотворната и кръвоносната системи. В по-големи количества се съдържа в месото, черния дроб, бъбреците, яйцата и млякото.

Витамин B12 (цианкобаламин) е открит през 1948 г. от Смит (Smith) и независимо от него – от Райкс (Rickes), а няколко години по-късно Ходкин (Hodgkin) и екипът му установяват неговата химична структура. В резултат на многобройни изследвания е установено, че редица вещества със сроден характер имат подобна на витамин B12 активност. Такива са оксикобаламин, нитрокобаламин, сулфокобаламин, йодокобаламин и др. Цианкобаламинът е един от най-активните регулатори и стимулатори на регенерацията на тъканите и органите в организма на кучето. Оказва мощно липотропно действие в черния дроб – спомага за извличане от чернодробните клетки на отложените в тях излишни количества неутрални мазнини. Цианкобаламинът е един от най-важните фактори, стимулиращи кръвообразуването и по-специално узряването на еритроцитите в костния мозък. При кучетата рядко настъпва хиповитаминоза. Изразява се в загуба на апетита, изоставане в растежа, анемия. В големи количества цианкобаламин се съдържа в месото, бъбреците, сърцето, млякото, месокостното и рибното брашно.

Витамин Н (биотин) е с универсално биологично значение. Съдържа се в бирената мая, черния дроб, бъбреците, сърдечния мускул и др. Влиза в състава на редица ензимни системи. Стимулира образуването на ненаситени мастни киселини в черния дроб.

Витамин C (аскорбинова киселина) е изолиран от надбъбречните жлези през 1927 г. от Сценот и Гьорги (Szenot и Gyoergy). Участва в окислителните процеси, подпомага растежа, повишава издържливостта на кучетата, увеличава съпротивителните сили на организма. Изключително необходим е за бременни, кърмещи, растящи и болни животни. В храната витамин C може да бъде включен в по-големи количества, когато кучето е подложено на силно физическо натоварване или е в състояние на стрес (транспортиране, смяна на обстановка или собственик и др.). В по-големи количества се съдържа в храните от растителен произход, в млякото и млечните продукти.

Към мастноразтворимите витамини спадат A, D, E, K и F.

Витамин A (ретинол, антиксерофталмин) е открит благодарение работата на редица учени (Stepp – 1909, McCollum и Davis – 1913-1915, Osborne и Mendel – 1915). През 1930 г. Moore доказва, че съдържащият се в растителните продукти провитамин A (каротин) се превръща в животинския организъм във витамин A. При кучетата превръщането на каротина във витамин A е недостатъчно за задоволяване нуждите на организма. Това изисква в менюто на кучето да има храни от животински произход – черен дроб, мозък, яйца, мляко. Витамин A подпомага нормалния растеж и развитие на кученцата. При недостиг настъпва начупване на космената покривка, изоставане в растежа, забавяне смяната на зъбите, потъмняване на роговицата на очите, отслабване на зрението. Възможно е да настъпи пълно ослепяване. Появяват се стомашни и чернодробни заболявания. Намалява възпроизводителната способност.

Витамин D (калциферол) предпазва кученцата от рахит. За пръв път е синтезиран в чист вид през 1936 г. Съществуват няколко провитамина и няколко вещества с различна витаминна структура, но всички са със стеролова структура. От цялата група два имат най-голяма витаминна активност. Това са витамин D2 (ергокалциферол) и витамин D3 (холекалциферол).

Холекалциферолът е природносрещаният активен витамин D.
Ергокалциферолът се получава чрез ултравиолетово облъчване на ергостерола.

Витамините от групата D подпомагат резорбцията на калция и фосфора от червата и наслояването им в костите.

Недостигът на витамин D води до нарушения в централната нервна система. Богати на калциферол са рибеното масло, млякото и редица продукти от животински произход.

Витамин E (токоферол) е открит през 1923 г. от Бишоп и Еванс (Bishop и Evans), но едва през 1936 г. Evans го получава в чист вид. Известни са 7 типа токофероли с различна активност. Най-мощен от тях е алфа-токоферолът. Витамин Е не се синтезира в организма на кучето. Набавянето му става чрез някои храни от растителен произход. Съдържа се и в суровото мляко, яйцата, месото (незначителни количества). Основната му физиологична функция е свързана с размножителния процес. При недостиг се понижават оплодителните способности на яйцеклетките, нарушава се вгнездяването на зиготите, а при бременните кучки е възможна резорбция на ембрионите. При разплодните мъжки кучета недостигът на витамин E води до понижаване на сперматогенезата, мускулна дистрофия, поражения на черния дроб. Мъжки кученца, родени от майки, при които е имало недостиг на витамин E в храната, са с понижена оплодителна способност на сперматозоидите, когато настъпи половата им зрялост. Витамин E оказва влияние върху тъканното дишане и окислителните процеси. Резорбцията му се осъществява предимно в тънките черва, но за нормалното му усвояване от организма на кучето, е необходимо в храната да се съдържат достатъчно мазнини.

Витамин K (филохинон) е открит през 1929 г. от Дам (Dam). Свързан е с кръвотворните процеси в организма. Това негово действие се дължи на влиянието, което оказва върху синтезирането на протромбин и други вещества, които са необходими за нормалното кръвосъсирване. Недостигът му води до вътрешни кръвоизливи, поява на кръв в урината и изпражненията, трудно зарастващи рани. Наблюдава се понижаване на апетита, спадане нивото на хемоглобина. За предпазване от недоимък е необходимо в храната на кучето постоянно да е включено месо, субпродукти и някои растителни храни като коприва, спанак, тикви.

Антивитамини.

Представляват химични вещества, принадлежащи към групата на т. нар. антиметаболити. Това са биологично активни вещества, близки по химична структура до метаболитите (витамини, хормони и др.), които осигуряват и катализират нормалното развитие на метаболитните процеси, но за разлика от тях потискат или унищожават биологичното им действие в животинския организъм. Няма витамин, спрямо който да няма открити вещества с антивитаминни свойства. В хранителните вещества антивитаминните субстанции са в сравнително малка концентрация, порати което практическият им антивитаминен ефект е незначителен. Проблемът за антивитамините има научно значение върху непосредственото хранене на животните и при производството на храни за кучета.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>